Един последен танц

Животът ли? Ето какво ще ти кажа за него, драги мой читателю. Той е поредица от картини, за всяка от които ще вярваш искрено, че ще продължава вечно. И винаги ще стигаш до нов голям момент, когато пейзажът се променя изцяло. Всичко старо бива изхвърлено, за да дойде на негово място новото. Някои древни култури са нарекли този елементарен, механичен по природа, процес с думичката дао. Аз харесвам идеята за дао, защото тя е по-скоро звук, отколкото дума, нали? Подобна е на дзен – някакъв нищо конкретно неозначаващ звук. Азатот пък е централната супер-сила, базовият принцип на реалността, в която твори и е създал своите картини самият гений на ужаса. Лъвкрафт е смятал, че ние сме в съня на същество с необозрими размери и мащаб. Поддържал е тезата, че всяка по-голяма цивилизация чисто културологично е оцветявала и интерпретирала този факт по свой начин, изграждайки около него собствена духовна парадигма. Изглежда ясно като бял ден, че Бог и Аллах са две думи, отнасящи се до едно и също нещо, нали? Отлично ме познавате и сега очаквате да избухна в див гняв, сривайки със земята всичко и всички. Аз също се познавам и определено ми идва да го сторя. Но кратък разговор със Spellbinder, траещ само около два часа, където с него взехме важно решение относно моето творене в неговия сайт, поставя известни граници на повествованието ми. Не съм животно, нито съм звяр, разбирам същността на нуждата от качествена комуникация между творец и четец. Четецът също е творец, както го виждам аз! Читателят има огромна отговорност, когато се захваща да чете текст на голям творец. Сега ще обясня какво имам предвид.

Всеки текст е наратив. Всеки наратив, за да бъде антропологически докосващ, ражда персони. Всяка група от взаимодействащи си персони абсолютно винаги и абсолютно автоматично се разделя на две. В едната под-група остават светлите, балансираните и по-симпатичните. В другата под-група са тъмните, твърдите и по-грозните. Идва ми да добавя и „по-гадните“. Аз съм от втората група същества и не го изричам с гордост или тщеславие в себе си. Учите нови думи от мен, нали? Нека осъзнаваме, че тук анализираме природата на нещата, тяхната механика в процеса, както и неизбежността им. Не мога да избягам от всичко, което представлявам като продукт на моята майка и баща, кръвните им линии, житейският ми процесинг и прочие детайли. Няма как да избягам от миналото, от настоящето или от бъдещето си. Никой от нас не може. Баща ми не обичаше да изрича мъдри думи, но няколко пъти в живота си позволи да ми даде нещо като съвет. Помня, че два или три пъти в този живот, докато бяхме заедно, той изрече странните за човек като него слова: „Всеки си носи кръста в този свят.“ Вие не познавате татко, но подобно изречение звучи меко казано нетипично, когато идва от него. Той не говореше така. Обичаше да се изразява по-просташки и да свежда всичко до сексуалните взаимоотношения между двата пола. Нямам представа къде бе формирал тенденцията да го докарва все до най-баналната и отегчителна форма на интеракция между мъжа и жената, но баща ми определено не се славеше като почитател на авангардните идеи и образи. Той не търсеше вдъхновяващи наративни линии. Не го държах отговорен за това, но му бях сърдит – бях му ядосан. Защото той не беше глупав човек, мисълта му бе остра, бърза и функционално рестимулативна за присъстващите. Жегваше. Никога не бих направил грешното заключение за него, че бе ограничен или тъп, не. Той просто предпочиташе натурализма. Само веднъж, докато пътувахме с него и още един тип в някаква кола, пак ме изненада със случайно изпуснатата фраза, че според него няма никакъв начин най-умните хора на планетата сами да са измислили своите открития. Татко посмя на глас да предположи, че някаква сила ги е водела по пътя им. Спомена в конкретика дори възможността да са били повлияни от извънземен разум. Аз бях на задната седалка и бях потресен, че в него съществува подобно ментално построение. Защото в този миг за пръв път  разбирах, че баща ми някъде в древното си минало наистина е търсил отговори, попадал е на неща, проверявал е тези и позиции, изследвал е някои от известните имена в науката и изкуството. Но не говореше за това никога. Беше странен тип. Странен, много странен персонаж. И уважението ми към него винаги е било там, никога не съм видял нещо в него, което да ме накара да изгубя респекта си. А аз го видях всякак. Наистина всякак.

Четецът, бидейки човек, избиращ да чете друг човек, е специален индивид. В тази епоха четците са малко. Хората зяпат телефоните си, а те пък им дават една и съща смляна, повърхностна информация, лишена от наративна структура, лишена от сложен сюжет, от каквото и да било ниво на комплексност и трудност за подреждане и осмисляне на случващото се – всичко се получава наготово. Смляно! Сдъвкано предварително от машината! Четецът е читател на истинската, книжната литература. Това е индивид, усещащ, че притежава ментално сетиво и наслаждаващ се от процеса на храненето на това сетиво с нови нишки от въображаемите мрежи на писател, успял да създаде група от пълнокръвни персони. Лошият е осезаемо лош. Добрият е правдоподобно и автентично добър. Тогава ти, читателю, започваш да вярваш! Тогава ти си докоснат, размърдан си и не можеш да останеш безразличен. Имаш мнение, имаш позиция, чувстваш нещо в себе си, а ако писателят се е справил наистина добре, ти би трябвало дори да си искрено ядосан на лошия, както би трябвало да си искрено възхитен и вдъхновен от добрия. Сместа от всички изключително различни и полярни позиции, роли, персони, маски, сюжети, явления, философии – тази смес, читателю, ако ти успееш да възприемеш себе си като значим елемент от процеса на творенето, може да те доведе до изключителен напредък в духовен план. Ако ти успееш да схванеш, че, когато говорим за изкуство, то винаги има облигацията да те втрещи, да те запали, да те нарани, да те погнуси, да те ядоса, да те усмихне, да те разплаче, да те заболи, да те развесели, да те хвърли в момент на дълбока тишина, да те изплаши. Изкуството иска да премине през целия ти спектър от емоции! То иска да те роди отново за този свят, за този живот, за тази вселена, която вече смяташ за мъртва и механична! Разбираш ли колко е голяма отговорността, ако искаш да бъдеш читател от най-висок левъл? Моята дума за читател от висок ред е четец, защото ми напомня на думата светец. Тъй като дълбоко заетият с четене покрива всички стандарти за святост. Той е тих, той е самостоятелен, той е сам, той потъва в природата на онова, което е точно пред очите му. Прилича на молитва, прилича на медитация, прилича на духовна тренировка. Четците са хора, разбиращи, че те не са консуматори на чужди идеи, а са утроба за развитието на психика от сложен тип. Никога и за миг не съм вярвал, че пиша на тъпи същества, на прости същества. Моят стандарт е, че пиша на мъже и жени, схващащи в огромна дълбочина и онова, което е между редовете.

Не признавам, че съм грешал, но признавам, че е време да се променя. Гледах нещо по интернет, което ме смрази от страх, изплаши ме и ме вкара за кратко в състояние на ужас. По принцип е трудно да вкараш някого в състояние на автентичен потрес или страх, или каквото и да било в спектъра на негативното, защото ние сме станали прекалено дебелокожи като хипопотами. Когато бях дете, можех да умра от страх просто като някой загаси лампата и почти веднага започвах да чувствам, че наоколо има нещо. Наричах ги „духове“.  С братовчедка ми обичахме да стоим на загасена лампа в стаята и да се плашим от тъмното. Стигахме заедно до такова състояние на чист страх, че се виждахме принудени да викаме някой да дойде, за да светне лампата. Ние лежахме под едно одеялце заедно и бяхме парализирани от ужас. Бяхме сигурни, че има призраци в стаята! Да, може би не помните или може би никога не сте имали такъв тип детство, но по принцип децата имат изключителната способност да преживяват емоциите силно, истински и тотално. Възрастните губят тази сила. Губят магията. И точно те се нуждаят от духовната тренировка, за да върнат поне част от изгубената магия. Съвършено просто е.

Истината е, че изпратих до Spellbinder определено количество текстове. Те почти всичките бяха изградени на принципите на приказното държание на злите персони във всяка една история, на която някога сте попадали. Злият персонаж е аутсайдер, непризнаващ социума и неговите общоприети механизми, атакуващ всички, които са част от този социум, докато в същото време предлага алтернативен път. Уроборосът тук аз не мисля, че трябва да бъде коментиран или обясняван, но ще го обясня. Всеки уроборос, който някой изгражда пред вас, представлява дракон, захапващ в крайна сметка собствената си опашка или задник. Ако вие в бъдеще започнете да възприемате хората около себе си като уробороси, както и книгите като уробороси, както и всичко в този свят като уроборос, ще си направите огромна услуга на вътрешно ниво, тъй като ще сте осъзнали въжетата на ринга, в който аз и вие правим духовен спаринг. Аз и Spellbinder се познаваме от повече време, отколкото са били на този свят някои от вас, скъпи читатели. Ние отлично знаем какво имаме предвид с това, което пишем или не пишем. Аз и той нямаме проблем, но аз и той имаме проблем, че се опитахме да ви представим нещо без никаква редакция. Изкарахме за кратко текстове с брутално ниво на не-цензура. Spellbinder има компетенцията да схваща къде е свободата в подобен процес и аз съм абсолютно убеден, че той би оставил нещата, би ги пуснал в пълнокръвен вид и всичко би било наред. Но фактите в тази епоха са различни. Фактите са, че живеем в социум, който никога не е бил по-наивен и по-малко подготвен за представления от висок ред, неподлежащи на линейна логика, освобождаващи границите на обикновения ум по често пъти краен и безпрецедентен начин. Общество като днешното не е готово и никога няма да бъде готово за типът духовен проект, който аз и Spellbinder бихме искали да разгърнем в абсолютния план на съществуванието. Защото ние виждаме брилянтно тенденциите на масата, виждаме кристално ясно настройката на тълпите. Тази тълпа, за съжаление, търси зрелища, търси виновни, търси кого да съди, кого да разпъне. Нея не я е грижа за истината на твореца и неговото сърце, защото тя не вярва, че сама има сърце, както и че самата тя е жив творец, докато преминава през целия си емоционален спектър, попадайки на нещо тотално автентично и искрено.

Осъзнахме, че е необходима промяна на курса. Перото е по-остро от меча и днес този факт е далеч по-сериозен и практически реален, отколкото е бил някога. Текстовете до тук ще бъдат свалени, както и моето собствено участие в духовния проект на Spellbinder ще бъде променено по подходящ начин. Аудиторията е фактор с огромно значение и ние не можем да си позволим да не направим промените, ако искаме изобщо да продължим да вървим заедно. Моето присъствие ще бъде поместено в подходящ сектор на сайта, където заинтересованият би могъл да ме открие.

Всички са велики, докато играят срещу въздуха.

Чарлз Баркли

Това бе моят последен танц като злодей и чудовище без съвест. Изоставям персоната, колкото и да ми е любима, колкото и да ми е лична. Дали ще се получи бъдещето ми тук предстои да разберем, но дори и да не се получи, поне ще сме опитали. Съвсем между другото, има едно момче, отиващо на последното си световно първенство. Едно страшно лошо момче, много мразено и хулено момче, много плюто от хората. По някаква случайност то е и един от най-добрите футболисти в света. Оставям ви с образа му, в неговата роля, в неговото представление, защото именно чрез тази му способност да дразни и провокира, той остана завинаги в сърцата ни.

Cristiano Ronaldo – ONE LAST DANCE | World Cup 2026 Song

“Не признавам, че съм грешал, но признавам, че е време да се променя.“

 Lexas

Магьосник драскал по темата:

lexasСветът на Венъм

Изключително неприятно ми е да говоря за себе си, защото съм твърде обикновен и скучен. Нямам нужда от повече, така че какво повече да кажа? Посветил съм се на остатъка от дните си.
За контакт с мен кликни тук!

Последни драсканици

Архив на драскача

• Другивторник, май 26, 2026Един последен танц
• Другисъбота, април 25, 2026Есе в чест на J.R. Carrington
• Философияпетък, април 3, 2026То
• Другипетък, март 27, 2026Коментар върху Медитация 1