Вече съм споменавал, че всичко казано за Източника може да бъде единствено метафора, която да послужи за отправна точка на ума. Не е възможно нещо толкова абстрактно, което съдържа всички идеи, да бъде описано адекватно с думи и да бъде разбрано в цялост.
Една от най-добрите линейни метафори, които съществуват за природата на това какво е „бог“ е съвременната алегория за Първичната частица. И тъй като говорим за мит, той не трябва да бъде възприеман буквално, но в същото време може да спомогне за разбирането на истинската структура на Всичко Което Е, която на практика – не може да бъде назована пряко, а единствено с метафора. Това, че мита не е действителен, не означава, че разбирането му няма да ви доближи до идеята как наистина работят нещата.
Накратко – това, което следва е колкото истинско, толкова и фиктивно. Което е и много подходяща за случая идея като цяло 🙂
Представете си, че наблюдавате една абсолютна черна празнота, в която няма нищо. Няма материя, няма обусловен свят, идеи и респективно – няма никакви физически закони на които „нещата“ (които вече казахме, че не съществуват) да се „подчиняват“.
Единственото, което съществува в тази черна празнота е възможно най-малката и първична частица от която са съставени всички материални неща по начина по който ги разбираме ние в нашия свят. Тази частица е толкова малка, че на практика тя няма маса, защото по същество – тя самата не е материя. Респективно, тя не е под въздействието на гравитация или на каквито и да е други съществуващи от наша гледна точка сили. Поради тази причина, тя притежава възможността за безкрайна скорост. Не просто скорост равна на тази на светлината (която за нас бележи границата маркираща нашата физическа реалност), а скорост без лимит. Ако разберете какво означава „безкрайна скорост“ много скоро ще си дадете сметка, че тази частица има способността да бъде навсякъде по едно и също време – едновременно. Не съществува нещо, което може да я задържи или спре, защото тя е единственото, което съществува в празнотата.
И понеже може да прави това, тя ще е способна да създаде ефекта, че се появява сама до себе си. Правейки го, за страничния наблюдател това действие се възприема така, сякаш съществуват, две, три, четири, пет… – безкрайно много частици. В действителност, това е една и съща частица, която просто пътува с безкрайна скорост и изглежда така, сякаш е навсякъде едновременно – може да се появява до себе си отново и отново, проявявайки вариативност на всякакви модели. Замисляйки се за момент, скоро ще ни стане ясно, че това е същата частица изграждаща нашите тела, звездите и всички планети във вселената. По този начин, ние буквално – дори физически – сме едно и също нещо.
Защо е важно да разберем буквалността зад тази алегория? Защото дори днес – етап, в който част от колективното съзнание е дотолкова разширено, че да разбира, че всичко е Едно, ние много често разбираме тази концепция единствено на енергийно равнище – че всичко е единно на нива отвъд физическата реалност. Материалният свят от своя страна някак си наместваме в схемата като придатък към всичко това. Метафората за Първичната частица обаче ни илюстрира, че дори на физическо ниво, всичко е изградено от същата малка единица, която е градивния материал на всяко едно съществуващо нещо. Тази алегория ни води и до разбирането, че всички ние споделяме едно и също „време“. В известен смисъл, тази частица прекарва известно „време“ да бъде вас и всичките атоми във вашето тяло, прекарва известно „време“ да бъде планета в друга галактика, скачайки оттук-там и т.н. – формирайки различни форми и различни техни изражения, формирайки Всичко Което Е.
В изградения контекст, тази идея за Единство ще ви позволи наистина да разберете защо всеки път когато направите някаква промяна, тази промяна рефлектира върху концепциите ни за „всичко“ и „навсякъде“ – защото на практика всички ние променяме и моделираме само една единствена частица. С малко допълнително ментално построение от ваша страна това може лесно да ви обясни и защо феномена наречен „синхроничност“ е възможен. Най-незабележимото потрепване на клепача ви може да е свързано на идейно ниво с избухването на звезда на милиони светлинни години оттук. И най-малкия нюанс в някоя идея минаваща през главата ви току-що пренареди няколко слънчеви системи и галактики, дори това пренареждане да е минимално. Възприемете това много буквално. Всички сте чували за теорията на хаоса и потрепването на крилата на пеперудата, което създава тайфун на другия край на света. Именно тази идея стои зад нея.
Движението с безкрайна скорост на тази частица създава определени модели. Тя дефинира определени пътища и шаблони, които в нашата равнина на съществуване разпознаваме като геометрични форми, златни сечения и пропорции (и всичко, което може да бъде проявено изобщо). Тези модели не се преживяват по същия начин на различни нива на съзнание, но в нашата плътност се проявяват най-вече като идеята за фракталните „намотки“ в природата. Ако не друго, това поне трябва да казва на всички ню ейджърчета, че няма „свещена“ и „несвещена“ геометрия – има само геометрия, защото на това ниво, тя е проявление на Всичко Което Е. Просто движението на частицата кристализира и заема форми в именно тези форми.
За да надградим тази идея с още едно стъпало, нека кажем, че всяка една сила, която изглежда че държи две частици, две тела (Земята и Луната например) или каквото и да е заедно, не е в действителност сила, която „пътува“ между тези две тела, нито е дори сила, която действа върху тях. Това, че Земята и Луната са в близост не се дължи на нищо друго освен на проявление на модел, който определя това да бъде точно така, както е. Защото няма как да съществуват причинно-следствени връзки между неща, които са по същество Едно, ок? Причинно-следствени връзки може да има между минимум две неща. А ние нямаме две неща. Имаме едно, което просто изглежда така, сякаш се проявява като безкрайно много. Ето това е недуално мислене. Това е съзнанието на Безкрайното отразяващо Себе си в Себе си, което създава форми, които ние наричаме „модели“.
Самата концепция за „Всичко Което Е“, предполага, че не съществува всичко което е и нещо друго, допълнително, което седи някъде ей там, много надалеч… Всичко Което Е е Всичко Което Е – затова и го наричаме с това „име“. Няма нищо извън него освен Източника (да, „Всичко Което Е“ и „Източника“ са две различни неща, но няма да се впускам в това засега, което означава, че в настоящата статия ще продължавам да ги използвам предимно като синоними). Така че всичко, което съществува в мирозданието по същество е „направено“ от Всичко Което Е. Да, има различни версии на Всичко Което Е, негови аспекти, проявления – всеки възможен начин който е възможен да се прояви – съществува. Защо?
Защото може. То не се нуждае от причина, защото причината предполага наличието на външен свят, а такъв няма. Понеже може – То го прави. Прави го, защото това е идея, която съществува. А за да съществува – тя трябва да бъде разиграна. Защото всичко, което съществува – съществува. Ние не можем да мислим за несъществуващото (ако искате можете да се пробвате). Идеята за отражението изисква да бъде разигран всеки един възможен ъгъл, всяка една възможна перспектива. Защо? Защото ако това не бъде направено Всичко Което Е няма да бъде Всичко Което Е! То е Всичко Което Е с причина – защото е ВСИЧКО КОЕТО Е и НИЩО не прави изключение! Всеки един от нас, всяко същество, всеки индивид, всяко място, всеки обект, всяко различно „нещо“ в Творението, физическо или нефизическо, е просто един различен начин по който Всичко Което Е вижда себе си.
Сега…
Който разбира метафората за Първичната частица (за която се разбрахме, че хем е метафора, хем не е), може би вече е направил връзките и разбира, че не съществува нищо друго освен индивидуалното съзнание. Чисто механично не може да има друго. Всъщност винаги избягвам да говоря за „техническата страна“ на Източника и Всичко Което Е, защото структурата му е толкова шокираща за ума, че той отказва да я приеме. Той по-скоро би се объркал, отколкото да си изясни нещата за себе си. В същото време това е най-нормалното (мета)логичното обяснение, което може да съществува от един момент на разбирането на реалността нататък. А именно – че проявлението на дадено съзнание като такова е единственото съществуващо и то е абсолютно самò в празнотата. Вие като индивид сте дадената гледна точка на Всичко Което Е и не съществува нищо друго, което да е самò по себе си – няма хора, няма предмети, няма (не)физическа вселена. Ето защо и единственото, което можем да открием във все още „неизвестното“ ще бъде просто още от самите нас. Защото няма друго освен нас. Нелепо е да ни е страх от неизвестното. Различни отражения на нас, различни версии на нас – това е всичко което може да съществува в неизвестното. Впускането в неизвестното, погледнато от тази перспектива, може да носи единствено радост, защото би довело само до по-добро и холистично разбиране на Всичко Което Е проявено чрез нас.
Затова, още веднъж внимание – това, което пиша не е метафора, а буквална физика, погледнато от най-висша перспектива. НЯМА външен свят и единственият начин да го преживеем е, като го създадем. Точно толкова могъщи сме. Правим го толкова естествено и с такава лекота, че изглежда така сякаш света съществува независимо от нас. Но по същия начин като с Първичната частица – има само едно съзнание, което просто изглежда по различни начини. Това съзнание сте вие и няма нито едно друго съзнание, защото то е само Едно априори. Просто изглежда така, сякаш са много. По този начин, вие НИКОГА нямате пряк контакт с друго съзнание. Това е технически не-въз-мож-но. Ако искате контакт с „друго“ съзнание, вие трябва да създадете версия на това съзнание от собствената си енергия и да го разиграете като мит, защото НЯ-МА друго съзнание. Това „друго съзнание“, съществува независимо като още едно индивидуално отражение на Всичко Което Е, но от негова перспектива. То също трябва да създаде вас в неговата собствена реалност, ако иска да преживее контакта с вас. ЕТО ЗАЩО, казваме че ВСИЧКО във „външния“ свят (особено другите хора) е отражение. Най-накрая имате чисто техническо разбиране по въпроса. Всичко „външно“ е отражение, просто защото източника му е във вътрешната реалност, която е всичко, което съществува. Няма как нещо да се прояви във външния свят, ако то преди това не съществува като аспект във вас. Физическото преживяване съществува вътре в съзнанието, а не извън него.
Осъзнавам, че всичко това изглежда излишно усложнено и неправдоподобно за линейния ум, но след „време“ ще си дадете сметка, че това е най-логичното и опростено нещо в Творението. Това е и причината поради която съществуват безброй реалности. Защото всеки аспект и проявление на Всичко Което Е по необходимост създава своя собствена паралелна вселена и То е единственото, което съществува в нея. Още веднъж – това е чисто техническия механизъм зад нещата. Поредният парадокс е, че умът винаги иска да разбере структурата, но когато стигне до дъното на нещата той блокира, защото тя е толкова парадоксална и абстрактна, че не може да се изведе конкретен смисъл от нея без това да създаде още и още парадокси в собствените ни системи от убеждения и дефинции – били те научни или окултни. Неизменно възниква и конфликт, а оттам и съмнение, защото същите тези дефинции не могат да бъдат пуснати в името на разширението. Фалшивата самоличност не може да се самонадскочи, защото това означава да се изгуби завинаги (о, ужас!). Оттук в ума възникват множество въпроси, 2 от които може би са най-резонни: Първо защо продължавам да говоря за „други“ съзнания, ако е само Едно?
Ами защото само така може да възникне контраст чрез който да бъда разбран. Линейната ни реалност не би имала смисъл, ако в нея не се учи чрез дуално разбиране. Няма как дадена концепция да бъде обяснена без да вложим в картинката разбирането за „външен свят“ и независимото от нас съзнание. Точно затова преживяването ни има и точно такъв формат – създаваме илюзорна „външна реалност“, защото тя е много по-добро огледало на вътрешната такава, отколкото, ако трябва да разбираме нещата сами по себе си без „проявления“. Това не означава, че подобно описание на такава структура е резонно. Преживяването за тази „външна“ структура е повече от реално и за нас очевидно съществуват други хора, но това не означава, че това е технически коректно описание на самата структура, ок? Надявам се успявам да изразя адекватно на език онова, което имам предвид. Точно както например, за линейното съзнание прераждането изглежда като валидна концепция, но реалността на самия механизъм няма нищо общо с линейното прераждане на една и съща личност, защото на практика не съществува време и всичко е едновременно. Преживяването на структурата не е самата структура, но това преживяване обогатява разбирането на Всичко Което Е за себе си. Ето това е мощта на парадокса. И второ – ако има само едно съзнание, как, привидно множеството съзнания, преживяват онова, което изглежда като обща колективна реалност, в която дадени неща се разбират по общ начин, имаме общи преживявания и взаимодействаме по много конкретен начин един с друг?
Отговор: защото във Всичко Което Е съществува концепцията за колективно споделената шаблонна реалност на която „ние“ стъпваме, решавайки да имаме земно преживяване като аспект на играта на Всичко Което Е със самото себе си. Това не променя факта, че съществува само едно съзнание – вашето. Настоящата тема няма за цел да се спира подробно на този аспект сега, но това е част от величествената парадоксална природа на Всичко Което Е, която срива всички устои на ума. Респективно, това е концепция, която не може да бъде разбрана с ума. Всичко Което Е е само едно, но има много проявления като много неща, които сами по себе си също са абсолютно единични и не съществува нищо друго освен тях. Като фрактал във фрактала. Ето защо казваме и че самото движение на частицата създава по естествен път фрактална реалност, която формира плътен свят чрез концепцията за тесеракта, който се явява медиаторната форма за локалното преживяване на Всичко Което Е. Това са изключително комплексни за разбиране от линейния ум концепции, който работи в режим или/или. За да разберете природата на Всичко Което Е, съзнанието трябва да спре да работи с изключване на вероятности, а с включването на всички възможни вероятности и придаването на еднаква тежест на всяка една от тях. Защото всички те са проявление на дадена идея във Всичко Което Е. Колкото повече търсим „правилната“ реалност, „правилната“ формула и т.н. – толкова повече разбирането за естеството на нещата ще ни се изплъзва. Една от архетипните идеи поради които концепции като „бог“ и „религия“ са изобретени, е именно нуждата на ума да „разгадае“ Източника, to make some particular sense of it, вместо да разбере, че той е Него. Това създава и винаги ще създава още разделение, защото самият мисловен модел не може да се самокомпенсира със собствените си средства.
Бележки от Spellbinder:
Единственото, което бих добавил към този текст е следното видео, което поне за мен идеално илюстрира и подсилва ефекта от неговото съдържание:
Магьосник драскал по темата:
- Обикновен вълшебник
- Насладете се на моето творчество, то е тук да вдъхновява и е това, което е – естествено и неподправено, споделено с вас, с дълбоко чувство на радост и страст! (Още..).
Последни драсканици
Философияпетък, октомври 16, 2026Дзен в кожух
Другичетвъртък, октомври 8, 2026За сайта, кармата и още нещо…
Философиясряда, септември 30, 2026Лъжата
Езотерикасряда, септември 23, 2026Времето